Доста пъти, обмисляйки възможността да си направя блог съм се чудила за какво ще бъде първата ми публикация.
Вчера,след 20часово пътуване в кола-кутийка се прибрах от едноседмичното ми пътуване до Италия, заедно с част от семейството ми, на гости на друга част от него. Бях изключително щастлива от факта,че ще се срещна отново с Адриатическо море, но разликата между първата и втората ни среща беше,че сега имах възможност да му се насладя за по-дълго време,по-отблизо,да плувам в него...да ми експлодира главата при сблъсъка с една оргомна вълна. Това, което забелязах като разлики между Адриатическо и Черно море беше първо отдалеч - адриатическите води изглеждат кристално сини, докато черноморските са някак по синьо-зеленикави,плажовете на Адриатика са каменисти,а водата адски солена, бих казала болезнено солена,пареща на очите при най-малък контакт.
Винаги съм усещала специална връзка с морето.По принцип не съм от хората, се задържат на едно място,буквално,не успявам и да върша едно и също нещо продължително време.Едно от малкото неща, които не влизат в това число е съзерцаването на морето.Мога да го правя с часове.Сама или с компания.Не са ми нужни претъпкани плажове,бира или мента, бански за да застана пред него.Не ми е нужно лято,дори музика.Звукът на вълните е предпочитан пред любима песен.Гледката напред,синият хоризонт,въображаемата представа за това,което се крие под повърхността,начина по който хаоса в главата ми се подрежда,мисълта ми се избистря.Никога не съм ходила на море лято,за да излизам всяка вечер по барове или..типичната представа на хората за ходене на море.Отивам, за да подновя връзката си с него след дълга раздяла,да си поговоря с него/не на глас/,да го усетя.
Докато стоях на един от плажовете на италианското крайбрежие в главата ми изникна фразичката "Дом е там,където е сърцето" и определено при всяка среща с голямото синьо нещо се чувствам вкъщи.Едно от най-хубавите чувства,които човек може да изпита.Да си е у дома.
